Да плача, може и да не ме боли
Да плачем е част от съществуването ни. Част от пълноценното ни съществуване. Да изпитваме чувства и емоции, които ни напомнят, че сме хора с отношение към всичко, което преживяваме, изживяваме, за което страдаме или пък се вълнуваме. За което сме щастливи и възприемаме като молитвени слова. Благодат.
Когато плача, пътувам из душевните си красиви места, които виждат смесването на сполука и несполука, насърчават паметта ми, подкрепят ме в това да съм човек и да живея, да съзнавам, да бъда част от жизнеността на времето. А и нали точно преживяванията ни, били те силно въздействащи като загуба на близък човек или обич до живот, или пък за миг птица да полети, а ти с поглед едва да я уловиш, са тези мигновения, които формират вярата ни, дълбоките познания и възгледи за намирането ни във времена на драма и измама, любов и интимност, възхищение и вдъхновение, във времена на това да бъдем в същината си и никога извън себе си.
Да плача, може да ме боли, може да се разкъсват парчета от душата ми, дарени от най-чистите места на сърцето ми, може жива да затварям очи от силни рани, несправедливост, скръб или бедствие, от нещастие, сълзите ми реки може да стават, но така изгубена достигам до мъдростта да разбирам смелостта да живея и да съм човек. Да вдишвам и издишвам от признателност, защото всяко нещо се случва с причина при своя закономерен характер.
Да плача, може и да не ме боли. Когато чуя химна на моята Родина, България, и горда зная боеве, кръв и величие. Когато ставам на крака да ръкопляскам след театрално представление, с благодарност за положения труд и изразяването на изкуство. Когато гледам финалната точка от спортен мач как велики спортисти печелят трофеи, отдали съзнателния си цял живот на трудово, емоционално и социално посвещаване, свързано с физическо и умствено напрежение. Когато обичта е непобедима, когато познанието е просветление. Като зная, че най-голямото богатство е културното и духовно наследство от рода, корените и дедите. Когато техните успехи и постижения са моите светлинки в очите, че неотлъчно винаги стоя до тях. Когато неговите успехи и постижения са огромната ми награда. Когато няма прегради за две сълзи от различни очи с еднаква одухотвореност.
Дали се уча? Уча се на живот всеки ден, с благодарност, че мога да се уча на живот всеки ден. В моите думи да придавам смисъл, с глас емоция да пресъздавам, чрез поглед да чувствам, с обич да мога – да плача, да се смея, да се радвам, че любовта си отдавам.
Станислава-Владимира