Днес-утре? Сегашно!

Почти полунощ е. Ухае на топъл, току-що изпечен хляб. Съслюбовие. Поглеждам навън. Завладяващо спокойствие. Трепти. От двора светилник се Богу моли. За онези горе, живи в сърцето. За нас долу, живот съвместно – откъдето, докъдето, дотам. Писмо и четмо. На мен ми той чете. На него му аз пиша. Пък после го поглеждам. От поглед дума ми казва. Реч и говор, език и име. Тишина и тела. Прегръдка. Стрелките препускат час подир час. До утро ранно. При първи поглед на щастие.

И отведи ме днес до някоя планина. Високо. За ръка, че някъде там. Да те гледам, а зад мене свят. После ме върни. На същото място. При дворния светилник. Съслюбовие у дома.

А утре,
утре, ако ме няма,
днес ще ме имаш ли,
ще живееш ли, ще обичаш ли?
В деня след днешния ще ме имаш ли?

Днес-утре? Сегашно! За утре не знам.

Станислава-Владимира