Задълженията вече са просто дим…

Ден четвъртък. Минавам през българско училище. В Хасково. Винаги разглеждам обстановката, любознателно и критично.
Но МОН е провалът на новото време, безсилно, изнемощяло, унищожило и унижило книжовния, културен и цивилизован образ на учители, преподаватели и ментори, вадещо все по-неграмотни поколения.

Две момичета пушат, дърпат от цигарите нахакано, със самочувствие, пред училищните порти. Гледат лошо. Издишват дима нагло. И пак със самочувствие. Вероятно усещат себе си знаменито от факта на деградиращото си държане.
Хвърлиха цигарите си под дървото. Отново с маниер на елитни пушачи. И влязоха обратно в клас.

Не се стърпях и учтиво отворих разговор с пазача, както и с един от учителите на място. Дори не ме оставиха да изразя възмущението си с последващите си въпроси, а ме прекъснаха мигновено:
“Знаем, виждаме, тук сме, но нямаме никакви права, нищо не можем да им кажем. Това е положението. Срамно е. Но иначе ние си заминаваме. Миналата седмица същите ми поискаха огънче, а като ги попитахме защо не са в час, те ни заявиха, че отиват на маникюр.”

Ей, колко мъчно ми стана от безсилието на системата, която е опорочила образованието, но и е поставила пред изключителни изпитания и читавите потенциални зрънца. Учителите са провалени още в началото на своето общуване с децата, тъй като индивидуален подход видимо не съществува, а комуникирането на житейските процеси, предизвикателства и уроци не е така интересно намерение, както минаването на времето без факторен ангажимент към човешкото.

Слушане с разбиране. Говорене с аргумент и мотивация. Чрез атрактивен пример на убеждаване. Брейнсторминг колектив. Общностна ангажираност. Задължително е, като безусловна отговорност, като да спомагаш всекидневно благородните усилия на обучението, като най-висша ценност!
Но задълженията не са това, което бяха. Задълженията вече са просто дим…

инж. Станислава-Владимира Станкова