За дългите следобедни разкази с благодарност

В последната година месец май се превърна в заветен за мен, време за спомени, гордост и поглед към родословието. Въпреки че на 9 май 2018 година моят дядо си отиде от този свят, аз не встъпвам към почитането му с мъка, а с благодарност и преклонение за моралното завещание, което той ми остави.
С него бяхме много близки. Имахме традиции, които спазвахме във взаимоотношенията си. Когато бях на 6, прекосявахме цяла София пеша, улисани в емоция, докато стигнем до театралната постановка, на която той е избрал да ме заведе. И така всеки уикенд. С течение на моето съзряване традициите ни преминаваха в дълги следобедни разкази на чаша горещо кафе. Очаквах ги с нетърпение и приятно чувство на вълнение, защото той ме пренасяше във времето на моите прадеди и тяхната достойна история. Винаги ми обясняваше, че всяко нещо, за да придобие форма със значителна ценностна характеристика, има своето основополагане. Поднасяше съветите си ненатрапено, а с примера на неговия път и житейски опит, както и с примера на родители си. Любими за мен бяха разказите за прабаба и прадядо – Вергиния и Павел.
Дядо ми всъщност е отгледан в семейство на франкофони, с майка учителка и баща юрист. Спомням си първия разказ, за бобените зърна. Много се смяхме тогава, а той започна с: “Внучке, внучке, какво знаеш ти сега?”. Прабаба решила да изпита своите учиници, които не били добре подготвени за часа, и редом до тях бил и дядо. Тя се ядосала и решила да ги накаже, но, разбира се, започнала с него – в ъгъла на стаята с вдигнати ръце, на колене, а под коленете бобените зърна. Смяхме се ние с дядо, но той отчиташе всяка една такава ситуация с поука и послание, че именно тези малки зрънца по пътя му са го направили отличен студент и един от най-търсените инженери по негово време, с проектирани най-високите силози в страната ни. Той ме убеждаваше, че децата трябва да се отглеждат хем в много строг режим, хем с много любов.
Разказа ми и за първия и единствен шамар, получен от неговата майка, но той се оказа не просто зашлевено шамарче, а шамар, носещ цяла история. Прадядо Павел млад отива на фронта, като не след дълго прабаба Вергиния получава тежката новина за неговата смърт от недоброжелателен съсед. Тя потъва в траур и започва мъката си на вдовица. Мечтите на едно дете обаче никога не умират и дядо всеки ден слиза до гарата с надеждата да посрещне своя баща. И след няколкото месеца това наистина се случва. Полудял от щастие, той дори не се затичва да прегърне баща си, а се впуска в луд бяг до вкъщи с думите: “Мамо, татко си дойде!”. Тогава получава силен и звучен шамар, защото тя е убедена, че това не може да се случи. След няколко минути прадядо Павел се появява на вратата, а шокът е толкова силен, че тя припада.
Дядо беше човек, открояващ се със силен характер, интелигентност и дипломатичност. По разказите разбирам, че е наследил тези свои качества от баща си. Както вече Ви казах, прадядо Павел е бил юрист, народен представител като опозиция от Шестото велико народно събрание, както и част от екипа при изработването на проект за Конституция през далечната 1946 година.
Колко много дълги и не чак до там дълги разкази и разговори имахме с дядо. Той живя един прекрасен и достоен живот, който остави трайна следа и у мен. Какво запомних аз: като ръководител беше лидер, като мислене – вселена, а като човек – истинска душа.
https://stanislavavladimira.com/на-раздяла-2/

инж. Станислава-Владимира Станкова