Какво видях по пътя…до дъното

Беше лятото на 1997 година. Изобщо и не предполагах по пътя на какво истинско предизвикателство поемам. За мен не бяха в сила родителските клишета: “Тя сама да избере дали да спортува или не.”. Просто си беше задължително, тъй като това беше начин на живот. Казвам живот, защото всички чувства, емоции и светоусещане щяха да минат през баскетболните ми преживявания. И така около двадесет години.
Всяко впечатление е един детайл по пътя към безотговорното отношение и безхаберие. Няма да цитирам нито едно име, защото е важен колективът! Различен е приносът на всеки, но резултатът е един – есента на 2018 година женският ни баскетбол е на последното място в класацията на ФИБА, на дъното на световната ранглиста!
Най-незначимото, което мина през главата ми, беше къртовският труд. За него не пролях нито една сълза. Разбирах съветите, че трябва робски труд и всеотдайност, че само така се постигат високи резултати. Сега, ако ме питате защо съм искала високи резултати, не мога да Ви отговоря. Но пък да му се дореве на човек от тоя въздух с мирис на интриги, завист, злоба и човешко безсилие пред успехите на някого.
Тази натрапена миризма се носеше през тези години неизменно и нечий квалитетен аромат се явяваше с честотата на красивата следдъждовна дъга.
Вярвах в нормалните неща, като например това! Колкото по-добър ставаш в занаята си, толкова по-голямо уважение и признание ще имаш. Първи урок – не е така. Тогава разбрах, че съм станала добра баскетболистка, защото майка ми ми била треньорка и съм лансирана, вкарвала съм по 40 точки на мач и това не било баскетбол, била съм невъзпитана, защото съм казала истината в очите на една съдийка след мач, последната впоследствие окраде баскетболна школа, градена с години….а, да, и още – не можело майка и дъщеря да са заедно в национален отбор, та по този повод доведоха един измислен треньор от Испания, който съсипа цяло поколение!
Първото ми Европейско първенство беше значимо, защото ми беше първо, и очаквах да е истинско. Но видях неща, за които не бях подготвена. Не знаех, че трябва на ремикса от радиото да ръкопляскам 10 минути. Е, имах все пак избор, ако не ръкопляскам, можех да тичам след автобуса.
То пък ме сви един корем повече от 12 часа и сякаш ръководството потъна вдън земя. Съотборничките от моята стая се изправиха на нокти да тичат и да ги търсят. Върнаха се и казаха:” Сани, нямаш късмет. Едната я няма, другата слезе от червено ферари и каза да се учим от нея, а той, той влязъл в казиното.”. Да обаче докторката на Литва ме посети и ми просветна. Това му е хубавото на такъв форум, ще се намери кой да се погрижи.
Следващата Балканиада беше интересна. Борихме се и успяхме, взехме бронза! Очаквах треньорките да са щастливи, защото занесоха купата във федерацията. Само съм си очаквала, защото там президентът им казал: “Вие сега, двечките, ще се насерете от щастие!”. Не може да се отрече, имал е хумор човекът!
Благодарение пак на майка ми разбрах, че са ме дръпнали при по-големите, в по-горния национален отбор. Там вече правилата бяха други, за там можело майка треньорка и дъщеря съзтезателка, но те се ползваха от протекциите на един човек, който разпиля баскетбола ни като невиждано цунами.
Тази треньорка обаче беше принципна, което й прави чест!
Последваха още няколко Европейски първенства и експерименти не липсваха, но няма да Ви отегчавам.
Да се върна към цунамито. Тук започна друга приказка, която ме подготви за периода, в който работих като спортен директор. Цунамито беше въвело свои правила и поставило в подчинение мнозинството, както и ръководителите. Това беше период, който приличаше на преразпределение на пазара. Аз разбрах цунамито, но не разбрах всички онези светила в женския ни баскетбол, които си отстъпиха териториите даром.
Затова и не трябва да се сърдят, че били забравени и се скъсали традициите! За липсата на приемственост са виновни и двете страни!
Двете контузии бързо ме изпратиха от страната на състезател към поста на спортен директор. Не може да се отрече, че тук изучих още едно висше образование. Толкова дълбока материя, признавам си, не очаквах! Бяха написани имагинерни учебници за задкулисни игри, имаше и автори професори уж уважаващи себе си личности.
Знам, че искате да ви разкажа за това, но няма да го направя. Знам само, че цунами не минава там, където няма условия за това! Пораженията са ясни – няма баскетбол, вилнее задкулисие, наемничките са робини на “родното първенство” и родният химн свири само поради официалния ред на състезанието, а не заради завоювани отличия! Ще завърша с последния коплет от едно мое непубликувано стихотворение:
А един дългуч голям
се е скрил, ах, нейде там.
Слуша мирно и слугува,
страх го е от главата луда.

инж. Станислава-Владимира Станкова