Към живостта на истината в живота

Не харесвам хората, които парадират. Дори, бих казала, че ме смущават на фона на овладяването на нелеки предизвикателства за преуспяването на живота като цяло. Парадират с акцент да парадират с места, коли, пари, имоти, храна, и какво ли още не. Считам такива хора за проявители на невъзпитание. А невъзпитаният човек, в смисъла на културно занижаване – прикрито или явно, никога не би могъл да се съхрани в реда на добрия и благ нрав, на високия стандарт, на критерия за усилие, на почтеност и добросъвестност към семейство, приятели, партньори, колеги. Такива хора крачат основно по числа и пресмятат взаимоотношения, отношения, бракосъчетания, работа, средства. Така се пораждат и произвеждат наклонности и закоравялости към нелоялност, липса на отговорност, присъщност на взимане без отдаване на любов, труд и активност. Така се и подстрекават неспособностите и негодностите за съпричастност, принадлежност и вярност. Особено е това разположение на силите на материалното срещу пълноценността на човек като носил на духовност, ценности и благородство. Частите на обществения разпад срещу крепителите на човешкото достойнство.

Колко интересно е обаче как “парадирам” и “пародирам” се намират като пароними в български език.

И все пак изборът е така уточняващ и различаващ човешката същност: обич вместо сметка, душевност вместо имане, човешки фактор вместо ламтеж, личностен авторитет вместо нагаждане.
Да обичаш безкористно, решително и сърцато човек заради самия човек. Да изпълваш душата с чисти мисли и чувства, жестове и преживявания, които не можеш да видиш и докоснеш, но ги предаваш на хората, и тази придадена човешка стойност на живота се разбира като най-голямото земно богатство. Да работиш страстно, отдадено и самоотвержено, защото вярваш в смисъла на общата кауза, и парите не са водеща оправия, а успяването да печелите заедно и честно, без отдих, защото вярата един в друг и в това, което се прави, е повече от енергийност. Да се ръководиш от уважение към живота, така да тежиш спрямо действителните ти личностни достижения, а не спрямо комплекси, страх и странично, необосновано и незаслужено охранване.

В този смисъл, е, не се побират нехайните важничене и показност, ако човек е погълнат от този си смисъл на съществуване и преданост към формираните добри навици, поведение и вътрешно, но и мирно устройство на онези определени нравствени качества и черти на характера, които знаят да благодарят, да уважават, да съпреживяват, да бършат чужди сълзи, да проливат пот, да вдъхват кураж, да мотивират към успех, да изпитват болка, но да вярват, да пеят песни, да танцуват, да се радват на други, да не се отказват, да надвиват, да успокояват, да разговарят, да изслушват, да разбират, да са непробиваеми и несломими, да обичат всеотдайно, безрезервно, изцяло, всецяло, да прощават, да градят за средата, да оставят този и никой друг пример след себе си. Къде тук остава съзнание за парадиране, като този символ на манталитет нагледно, ярко и ясно пояснява човека като дар, добро, благост и благодат, като модел на подражание, който с чест възнамерява в удивителност поразителния житейски избор за грижата като дейност за благополучието навсякъде, където преминат с излъчването си към живостта на истината в живота.

Станислава-Владимира