Неуважението към българския език като риск за националната сигурност

Употребата на книжовен български език е не само част от конституцията на Република България, но и ценност, която има неизменното свойство да съхранява културата и същината на социума. Що се отнася до националната сигурност, чиято система е съвкупност от елементи, които пряко или косвено насаждат тенденции в това направление, задължението към родния език приема равенство с отговорността за запазване на идентичните нрави. Транслирайки подобно покритие към мащаба на международната сигурност, се отчита изискване и към дипломатическата особеност като взаимодействена база. По тази линия конфигурирането на поведение с коректното филологично изразяване на българския език е тази градивна единица, от която зависи разбирането към международните култура и официализация. Погазването на езиковите правила води до методично опустошение на етичния и стойностен национализъм, който е емблематичен обществен мотивационен пример. Погазването на правилата в граматическо отношение приема образа на обособена характерна проблематика, като такъв тип политика на поведение носи рискове към изложението от вътрешната среда към международния колектив. Въпреки че темата за сигурността може да се разглежда в матрица на различни политически възгледи, що се отнася до езиковата култура – правилният отговор е един единствен. Безкомпромисното отношение към това уязвено поле в България води до запазване на идентичността, а и до приоритизиране на националната фолклорична идеология. Повишаването на грамотното ниво позволява и адекватното “отиграване” на всяка обществена ситуация, достойно и законово. Тълкуванието на сигурността подпомага не само обществените нагласи, но и политическия живот като екипен дълг.

“Според Конституцията на Република България официалният език е българският, а изучаването и ползването му е право и задължение на всеки български гражданин, като гражданите, за които българският език не е майчин, също имат задължението да изучават българския език, независимо дали изучават допълнителен език паралелно.” 

Още по-категорична взискателност се отнася до държавната власт, изпълнителната власт, както и техните администрации. При осъществяване на дейността си на територията на Репубика България органите са длъжни да ползват българския книжовен език. Критерият тук е в пряка зависимост не само към истинността в управленските действия, но и към примера и насаждането на коректност при всеки акт. Обществото очаква своя пример, а в динамиката на днешния ден от този пример зависи и точната и изпълнителна роля на международната сцена. Уважавайки и зачитайки правилата във вътрешната среда, както и тяхното изучаване, дава предпоставка за съвършено обръщение на дипломитическия протокол и интегриране на поведение към чужда култура в съответната интернационална среда.

Визията на Европейския съюз по тази ос е дълбоко премислена, установена и урегулирана чрез Междуинституционалното ръководство за изготвяне на публикации, необходимо за всички органи и институции на ЕС.

“Междуинституционалното ръководство за изготвяне на публикациите, което е достъпно и онлайн, позволява осъществяването на интерактивен диалог между различните действащи лица, независимо дали са автори на текстове, редактори, юрист-лингвисти, терминолози, преводачи или коректори. Това стандартизиране на езиковите практики представлява особено забележително постижение, тъй като всички общи правила и работни похвати, съдържащи се в настоящото ръководство, са изготвени при максимално спазване на специфичните особености, характерни за всеки език. Разчита се на ангажираността на всички, за да се гарантира спазването на така установените правила.” 

Разпространяването на информация е с ключово въздействие за правилната употреба на българия език, като това значение следва да се приоритизира и да се приема с изключителна отговорност. Тази задача е значим фактор за защита на националното самоопределение. Влиянието на медиите върху обществената сигурност независимо от съвкупността на концепции в този род е главен оздравителен ресурс, жизненоважна наложителност за сформирането на пълноценна нация, означена с комунални език и култура. От тази гледна точка усъвършенстването и акуратната приложимост на книжовността във формален и неформален вид на комуниация насочва към рационална перспектива за постижения за езикова стандартизация и общоприето обществено изпълнение. След като Европейският съюз и съответните подизпълнителни нива откликват на същината на този инструментариум, спазването на родния език респектира и отправената интегралност извън пределите на страната.

Една от връзките, обединяващи хората на национална ниво, е българският език, като по този начин едносъставността е предопределящ признак за националната идеология. Взаимосвързаността от този тип се прилага съизмеримо с националната сигурност.  Трансформация на “устойчивост” в “сигурност” на практика не изменя уязвимостта от неуважението към изложения на риск разпадащ се детайл на националните интереси. Езиковата култура, възприета като “златно съкровище” в лексикално направление подчертава възможността за фактическа практика, но и за рененсанс на духа. Неграмотността и нейното толериране принизява същността на националните ценности и традиции, ограбва културно-духовното състояние и слага в обръч без изход всяко късче цялост, означаващо семиотичното значение на философията за реализиране на обществените интереси. Тази философия съдържа способността да дръпне завесите и да покаже истинското качество на социалната продукция. Употребата на езика сензитивно прокрадва и възможностите на мисленето, простора на тези възможности, които пък от своя страна еднозначно символизират отношението към света. Активността на развиващия се ум, използвайки гносеологични похвати, които следват системен ход от незнание към знание, нативно инспирира синтактичните и морфологични способи, интегриращи отделните индивиди в обществената система. Изхождайки от тези постановки се поставя абсолютно изискване към държавното управление да формира и обществена отговорност при публични изяви и да регулира коректността в обръщенията в името на съхраняването на националата база, като по този начин съставя планово благоденствена житейска конвенция сред населението.

Езикът е вид добродетел, изразена в класификация на морален арсенал. 

Аксиологично от страна на етиката, приемайки образ в защита на ценностите, които обуславят нравствения свят на хората относно кое е правилно и кое не, така и предметът на политиката за сигурност разбира в състава си и българския език като официален принцип. 

„Всяко изкуство и всяка наука, сведена до обучима форма, и по подобен начин всяко действие и морален избор цели добродетел.” 

Обучаващите населението на българския книжовен език носят най-голямата тежест при опазване на държавната идеологичност като дълг, като този процес е тази концепция, свързана с опазването на националната сигурност, която да ликвидира всяка една уязвимост независимо от периода на съществуване. Нормативно погледнато завишаването на критериите при оценяване на грамотността в съответните обучителни звена е стъпка напред в развитието на нацията ни като обединение на култура и запазване на ценности. 

Високото ниво на езикова функционалност и вариативност при  изразителна пригодност срямо изискванията на средата както в национален, така и в международен план, е маркиран знак за качество на обществения имидж с отражение извън пределите на страната. Подобна интелигентност е неизменна част от съвремения политически живот, а политическите участници следователно отговарят за качеството на обществения живот и със своя опазващ държавата пример. Независимо от сложния характер на последователността на цикъла на националните интереси и тези на отделните индивиди в национален мащаб, целта в мишената е със строго определение – сигурност и защита за цялото гражданско общество и оттам стабилизиране на националната сигурност с препратка към дипломатическата култура. 

Лидерите в утвърждаването на политическия живот и избраната демокрация в Република България се нуждаят от строг и при всички нива засилен контрол, проявен в практически намеса и институционално посредничество. Целта не търпи предателство. Целта е върховна, основана на защитата на националната идентичност, достатъчна предпоставка за устойчиви международни партньорства. 

Функционалната грамотност особено при представители на дипломатическия сектор реализира и подплатява декрет за постигане на поведенческа култура и висока емоционална интелигетност. Емоционалната интелигентност специфично прецежда истинските професионалисти. Високият професионализъм предполага многофункционални и квалифицирани профили, достатъчни за постигане на проспектни международни политически взаимодействия. Този модел на поведение интегрира бързина в грамотността при разрешаването на непредвидени казуси, както и самоконтрол при работа под напрежение. Оценявайки езикова култура, се оценява и всеки един друг предизвикателен детайл.

Потенциалът на политическата сигурност е в пряка зависимост с усета за самооценка и самоусъвършенстване на управленската класа, от която зависият всички палитри в обществената картина. Освен дефинитивните си механизми по организация, контрол, регулативни атрибути на координация и рангово разпределение, дълбокото сондиране на тези действия изисква и задълбочен анализ на отражението върху обществото. До такъв анализ се стига чрез поставянето на точни въпроси и детерминирането на конкретните необходими действия. 

Кулминационната точка при сигурността е заета от националната сигурност. Под тази точка са политическата сигурност, както и социалната сигурност. Обуславянето на задачите в подсистемите що се отнася до уважителната употреба на българския книжовен език ангажира мониторинг върху изпълнението на езика коректно, което в общия знаменател калкулира съхраняването на националния социум като обществен дълг, изпълняван с чест и гордост от всички представители на политическата извадка, както и на медийното пространство. Тази причинна грижа увенчава ангажираността към последващите генерации като повод за протекция на образованието. Интеграцията на Република България към дипломатическия елит преминава през овладяването на кривите в неуважителното пренебрегване на граматическия стандарт на българския език. Постигайки този стабилитет по отношение на българския език, писмеността и културата, Република България удостоверява съществуването си дори и в усложнени ситуации. Просветното минало не е жезъл за удобно подпиране, а тази мотивация, която да движи нацията напред към смислени, уважителни и признати културни стойности, съхранени, култивирани и доразвити с поглед към бъдещето.

инж. Станислава-Владимира Станкова