Психопатология и политика

Сигналните термини, които се разглеждат в този текст не само проследяват и разпореждат аналитична обстановка на психопатологията в политическия свят, но дават обяснение и за нарушенията в поведението на политическите ни лидери днес. Отражението на лидерите с психически разстройства към обществото под марката на фрустрация, нагони, стигматична харизма, сексуални мотиви, верига секс-напрежение-агресия-секс и “натрапчив невротизъм” е абсолютна компесаторна методика за задоволяване на личностни емоционални дефицити.
Психопатологията, или патологията на душевните заболявания, е обстоятелство в политическия спектър по линията на лидерския профил, което обосновава фрустрацията като поведенческа психоаналитична дамга. Субектната психика дефинира политически процеси и явления, детерминирайки основаването на политически възприятия, чувства и мисли. Харолд Ласуел, американски учен, политолог и теоретик на комуникациите, обвързва психологията в политическия анализ на лидерското поведение, профилирайки фрустрацията като ядка на съединение на либидото, съдържащо сексуални мотиви, както и чрез фройдизъм на защитните механизми – маркиране на агентни качества и мотивационни амбиции на други хора като функция на самобитните личностни характеристики; трансформация на енергия, свързана с отрицателен импулс или нагон, в социална допустимост (садистичен импулс, сублимиран в професия “хирург”); атрибутиране на агресивно-ресигнационен обект, замествайки го с възмездие на необременяващи място, субект и време (среда).
Разглеждайки политическата активност според мотивацията, насочена към властта заради самата власт, се извежда извод за отклоняващо се от нормата поведение в политиката, тъй като то не съответства на нейните смисъл, цел и обществена мисия, а ги ползва като средство за собствените си нагони и интереси за власт.

“Най-съществената особеност в психоаналитичния подход към властта е представянето на стремежа към власт като универсален принцип на компенсация.” (Филип Узунов, Харизматичното лидерство, 2006, 40)

Личностната орбита на индивида, при липса на дееспособност в дадено направление, се окачествява за сфера на влияние на комплекси от чувство за малоценност и травматичен симптом на мисловната самоаналитична представа. Изразената принадлежност към незадоволителната претенция за способност е статут на непризнат, неосъществен, но желан успех. Подобна форма на неудовлетвореност в общия случай заражда и зарежда фрустрацията като петно върху личността. Разглеждайки типологията на самоуважението, се очертава единствен хоризонт за анализ при неговия дефицит чрез жажда за власт, като крайностите не са чужди за психика, травмирана от ранен житейски път. Според Харолд Ласуел политическата сцена е поле за демонстрация на патологични нагони, отчаяние, агресия. При политическо действие, при което основната цел е притежание и упражняване на власт, то тогава фрустрацията се разчита и чрез нарцистичен белег на експанзия. По линията за нарцисизма, сексуалността и душевните разтройства Фройд дефинира понятието “натрапчив невротизъм”, свързан най-вече с религията, като в подобни общностни среди се развиват по разклонения различни сексуални психопатии. Пример в това отношение е “порочният кръг” на Фройд, задействащ веригата секс-напрежение-агресия-секс, като масовата деморализация е в жестока прекаленост за владетелския пост. Част от предателствата в политическите обстановки се разбират и доказват през призмата на завистта и нагона. Така например в епистоларния си роман “Персийски писма” Шарл Луи Монтескьо разкрива сюжет на ярост към висшия индивид посредством лишение от достигане на веществена форма на сексуално желание за задоволеност. Една идентична последователност от действия и събития, пренесена в абстракцията на днешния политически живот, чрез анализ на психопатологията в структурите по управление, обяснява високите нива на предателство вследствие на неудовлетовероност и завист на достигнатите заводоляващи страсти от ръководителите, докато подчинените докосват силното ниво на фрустрация при неуспех за догонване на същото, търсейки път към единственото видимо и възможно за тях решение – отмъщението. В писмо 80 пък се казва, че най-доброто правителство е това, „което постига намеренията си с възможно най-малко неприятности“ и че то „контролира хората по начин, най-подходящ според техните наклонности и желания“.
Така сугестията като начин на внушение и словесно въздействие върху групата се възприема несъзнателно, но пък е диаметрално в спектъра на свойственост за търсеното политическо доверие. Според Макс Вебер моралната величина при харизмата на лидера не е значителна, докато подчиняването на такива лидери е изключително въздействаща привилегия. Изхождайки от процеса на харизматичност, психологическото му проявление по различните нива е сложен процес на управление, тъй като изисква различна поведенческа култура – един маниер към тълпата, но различен към екипа. Паралелното прилагане на схващането при макиавелския държавник, чиито стени отделят действителната му същност от моралната норма, с бележитата стигматична черта на харизматичния лидер отвлича вниманието към съвпадение на поведенческите профили. При стигматите психическата специфика навигира чертите при взимането на решения като тъждествен авторитарен модел на управление. Преценката за достоверността в намеренията на един лидер се открива в отличителните му черти, които нанизват мънисто след мънисто тест за качества или психопатии. Точно както повърхностното обаяние така и манипулативната откровеност води до емоционално нашествено превъзходство над дръзките, готови да разкрият истинската им същност. Лидерите на култа в тип на психопатология са в константна демонстрация на себичност, като ролята им на “патологичен лъжец” в даден момент става втора кожа, а не просто функция. Изграждането на фундамент, заливайки тъплата с разширение на подвеждаща информация, целяща създаване на паралелна реалност, всъщност би могла да промени траекторията си, задълбочавайки душевното разстройство със статут на затвърдена самозаблуда, но така и без доставка на вътрешно признание към чувство за вина. Многопластовата идентичност при психопатните лидери на култа има допълнителна специфика по отношение на сексуалния им живот, характерен както с полигамия, така и с извращения. Съществува вариант и за анулиран полов живот. Това закономерно води и до ампутация на емпатията към други същества, което пък от своя страна препраща към “оправдана” мобилност на престъпления. Сектантските аспекти при профилиране на личностен политически субект са в пропорционалност за овластяване на слаби общества.
В среда на психоанализа психоаналитикът Карен Хорни отчита средата като основен виновник при изграждането на “болни” личностни системи на индивида още от детството. Така например сатрапието на думата “трябва” деспотично заключва потенциални връзки за развитие, а освен това спомага за развитието на психопатологични проявления в процеса на компесаторната система, когато властта е всичко.

Психоаналитикът Адолф Адлер развива теорията си в контекста на индивидуалната психология, че психиката на личността е чувствителна и по отношение на социалността и средата, докато чувството за малоценност се заражда още през детските години. “Невротикът винаги носи в себе си чувство за малоценност.”
Натрупването на психопатологични процеси, отразени на лидерските позиции в политиката, очертава самата лидерска нормативност през процепите за маниакалност, нагон и фрустрация, игнорирайки действителност въз основа на индивидуални комплекси, търсещи самозадоволяване чрез компесаторни властови интереси. Харизмата в така разглежданото отклонение не се дефинира с крайно положителен ред на въздействие, като лидерският култ е пропаст към задълбочаване на душевните заболявания.
Мотивацията не се кодифицира с чистота на намеренията, тъй като авторитарният, замъгнен от субектно удовлетворение, модел на управление при тълпата работи и маневрира чрез мошеничество и манипулативно представяне на реалността. Личните интереси се класифицират при различни мотиви за деспотство, но в крайност за тотална доминация над чувството за малоценност, което трудно придобива задоволеност, продължавайки към следваща жертва на комплексите на индивида.
Разрушителни по същността си, психопатологичните политически профили не установяват себеопознаване като начало към истината, а като единствен идентификатор за успех приемат властово или сексуално фрустрирано бягство от чувството за вътрешна безизходица.
“Докато човешкият мозък не се организира според оня план, който една предвечна Мъдрост е начертала, на земята все ще царуват безредие, раздори, престъпления. В този смисъл на думата може да се каже, че всичкото зло на земята произтича от недобре устроените мозъци и сърца на хората.” (Петър Дънов, Живот за цялото, 2013, 16)

инж. Станислава-Владимира Станкова