Стигаме някъде там

Отиваме някъде там. Където и вали прохладно, и слънце огрява мен самата.

И си мисля как изпитвам истинско съжаление към хора, които виждат само банкноти, защото така не се живее лесно. Мъчно ми е за тях, чистосърдечно. Накъдето и да се отправят, с когото и да се срещнат, каквото и да направят, що и да кажат – все парични знаци са им пред очите, навсякъде. Гледат други хора, други взаимоотношения, други взаимовръзки и преводът винаги им нашепва нервно и невротично – пари, милиони. Терзание. Пари. Ама пари при други.

Стигаме някъде там. Където обсипването е и с блага, и с дарове, и изобилстват. От онези човешките, на които им се казва обич, грижливост, доверие, отношение, общи каузи, общи битки. Вярна дума, съвет, избор и решения. От същите се разменят мисли, издумва се честно, мислейки еднакво, предават се сили и така се побеждава.

Вътрешни бесове от човешкото завиждане превиват вратове. Същите подклаждат налучкване и предполагане какви пък са чуждите взаимоотношения, позовавайки се на най-големите им страхове.

За такова проявление на човешката психика и световен жандарм не би могъл да наложи волята на доброчестината и благородството. Ама това не е и за всеки.

И нямайте съмнение. Обичам богатите. Бих казала, изключително богатите. Изключително богатите на ум, чувства и човешки нравствени качества! Само те имат възможностите да те правят изразител на същото, което ти отдават безусловно!

Станислава-Владимира