С децата трябва да се говори!

С децата трябва да се говори. С децата трябва да се говори много и постоянно. С мирни мисли чрез устната реч да се общува с тях. По този начин да се изразяваме един към друг, те към нас и ние към тях, да се обръщаме един към друг, да се свързваме, като разговаряме. Да общуваме с децата означава да поддържаме връзка с тях, да носим отговорност и грижливост за тази връзка. Децата трябва да бъдат уважавани, изслушвани, разбирани. Трябва да бъдат зачитани. Да се беседва с тях равнопоставено, като с големи хора. С индивидуален подход към всяко едно дете, но открито, всички заедно. Да споделяме една маса с тях – маса за творчество, маса за споделяне, маса за обединение. Да се поддържа самочувствието им, че всяко дете е значимо за общността. Изключително значимо за общността. На децата трябва да им се отварят пространства да бъдат себе си, но и да се чувстват уверени да бъдат себе си, защото групата е формирана от възпитателни норми и добродетели да подкрепя, чрез познания да разменят идеи, и заедно да се реализират. Така да бъдат и харесвани. Идеите да прогресират и да имат нужда да учат и работят заедно, да се учат едно от друго, да работят едно за друго, да знаят, че са си нужни едно на друго, че са нужни на родителите и училите. Че са най-важният обществен фактор – човешкият фактор. В целия този процес на формиране и изграждане да създават устойчиви взаимоотношения, емоционално стабилни, човеколюбиви, да могат да разпределят ролите в екипа си, защото не само се познават, но се и възприемат чрез разбиране.
Това обаче не може да се случи с материализирани, обсебени от този мотив, нехайни възрастни, с посредствени качества и незаинтересованост към средата, но с приоритизиране на личния комфорт. Без да съзнават, че смисълът и достигането на личния комфорт, са невъзможни без най-важния контакт на пълноценност – чистота човек към човек. От това ядро зависи създаването и организирането на целия свят и всички отделни морални и общочовешки постройки в него.

Всеки недостатък може да се превърне в потенциал за екипа. Както и всяко предимство, превишено в разбирането за нормалност и употреба, може да доведе до опозоряване и погубване.

Децата преминават през много стресови етапи от психическа, физическа, интелектуална и психосексуална гледна точна по пътя на своето съзряване, така че за обективността и реалистичността на представите и усещанията им спрямо ума, тялото и допусканията в живота, както и за комфорта и увереността им в тези стъпки, имат най-висша отговорност всички, които са в пряк контакт на работа и обмен с тях.

Яростно налаганата тенденция, тихо, но яростно агресивна, да се говори със злина, да се отнемат права, да се цели унищожение на чуждия живот, да се вменява поробителски и завоевателен резон, да се навлиза в личния свят на други хора, да се мрази заради чуждия успех, е изтребление не на парче, а масово ликвидиране на обществените устои, на които всички се крепим. Личният успех на едни може да бъде само положителна емоция за други, така че тази външна мотивация да ги подкрепя да израстват личностно и да достигат пълния си капацитет.

В най-ранна детска възраст, през първите седем години на всяко дете е от изключителна важност да се обяснят различните типове поведение и отношение към хората – към възрастни хора, към учители, към треньори, към връстници, към момчета, към момичета, за да знаят как трябва да се отнасят, но и какво да очакват от тези връзки.
И вежливостта през този период – внимание върху учтивостта и отзивчивостта – родители, учители, треньори и ментори трябва да са върховният пример за благовъзпитаност, защото фините езикови номинации докосват с любов и изваждат любов, докато възгрубите и брутални думи и интонация зараждат и задълбочават травми, които се забиват безпощадно в живостта на обществото.

Станислава-Владимира